Откъси от книгата „Мая и концертът на талантите“

Откъс от Глава 3
В която ставаме свидетели на едно запознанство в облаците над Чикаго

Мая, майка й, татко й и малкото й братче Тими живееха в апартамент на 33-ия етаж на една много висока сграда в центъра на Чикаго. Обикновено от апартамента се разкриваше красива гледка към града и към Чикагската река, но понякога, когато небето се намръщеше, през прозорците се виждаше само мъгла. В такива дни на Мая й се струваше, че живее в облаците.

В тази мъглива зимна вечер Мая седеше в стаята си в облаците над Чикаго и си рисуваше. Тя все още беше тъжна и докато рисуваше, си помисли колко хубаво би било да има някой, който да й прави компания и на когото да разкаже какво се беше случило този ден. Точно тогава откъм прозореца се чу нежно гласче:

− Какво рисуваш?

Мая толкова много се стресна, че подскочи! Погледна към прозореца, откъдето се чу гласчето. Там съвсем спокойно беше седнала една мъничка фея и я гледаше любопитно.

− Здравей, аз съм Розичка – усмихна й се тя. − Какво рисуваш?

Говореше й така, все едно бяха стари приятелки. Беше си провесила крачетата от ръба на перваза и ги поклащаше лекичко. Розичка беше висока колкото една педя, имаше нежно личице и две крилца на гърба, които се подаваха през две цепки на топлото й яке. Беше обута с ботушки за сняг, на главата си имаше плетена шапчица и носеше малко куфарче. О, и още нещо – феята говореше на български!

− Ти… – Мая заекна. Не можеше да повярва на очите си. Истинска фея в нейната стая!
− Какво аз? − попита Розичка закачливо, литна към Мая и надникна над рамото й. − Много хубава рисунка, харесва ми! Това дървета ли са?
− Ти си фея! − избъбри Мая задъхано.

Розичка се разсмя от сърце. Смехът й звучеше като нежна камбанка.

− По крилцата ли ме позна? − пошегува се тя и запърха с крилца.
− Да, а също и защото си малка и приличаш на момиченце − каза Мая.
− Браво! Да, аз съм фея. Но я да видим можеш ли да познаеш каква точно фея съм! Чакай малко!

С тези думи Розичка отвори куфарчето си. Мая се облещи – толкова много неща имаше в това мъничко като черупка куфарче. Вътре се виждаха най-миниатюрните цветни дрешки, кожени пантофки и даже някакви цветя.

Розичка бързо свали топлото си яке, ботушките и шапката си. Мая видя, че феята беше облечена в бяла ризка и черно сукманче с избродирани цветни шевици по тях. Розичка разрови куфарчето си и измъкна от него кожени обувчици и венче от розички. Тя обу обувчиците и си сложи венчето на главата. След това кацна на един от рафтовете с книги, за да може Мая хубаво да я огледа. Бузките й бяха кръгли и румени, а очите й блестяха весело.

− Е? – каза тя. − Сега можеш ли да познаеш каква фея съм?
− Феята на розите? − предположи Мая несигурно.
− Не е лоша идея − каза Розичка. − Но не позна съвсем. Аз съм българската фея.

Мая плесна с ръце.

− Ей, как не се сетих! − извика тя. − Ти говориш на български!
− Точно така! И съм облечена с българска носия, а на краката си имам цървулки. − Розичка вдигна краче.
− Знам, знам, знам! − Мая заподскача развълнувано. − И аз веднъж носих българска носия, когато играхме хоро в българското училище.
− Много хубаво! − Розичка кимна доволно.
− А венчето от рози за какво е? − попита Мая.
− О, то е много специално. Розичките в него са от Розовата долина в България, където растат най-ароматните рози на света. Виж колко хубаво ухаят!

И Розичка литна чак до носа на Мая, така че тя да може да помирише розичките в косата й. Момиченцето вдъхна аромата им − беше нежен и сладък.

− Ммм! − Мая вдъхна още веднъж. − Миришат малко като парфюма на мама.
− Да − кимна Розичка. − Маслото от българските рози се слага в най-хубавите парфюми.
− Брей! – учуди се Мая.

Изведнъж Мая се сети, че не се беше представила.

− Аз съм Мая − каза тя. − Приятно ми е!
− На мен също! − Розичка се засмя и направи пирует във въздуха, както си летеше.

***

Откъс от Глава 4
В която разбираме, че Мая е българче

− Няма ли да ме попиташ защо съм ти дошла на гости? − каза Розичка.
− Мама казва, че не е възпитано да разпитваш гостите си − отговори Мая.
− Хм – каза Розичка. – Майка ти сигурно е права. Тогава аз направо ще ти кажа. Днес Хубавата Сузи те изключи от съчетанието по гимнастика. Дойдох, за да ти помогна да участваш в концерта на талантите.

Мая ахна. Закри устата си с ръце и очите й станаха съвсем кръгли – толкова много се учуди.

− Ама как знаеш за това? − прошепна тя, все едно говореше за някаква голяма тайна.

Розичка махна с ръка, сякаш това беше абсолютна дреболия.

− Аз знам всичко за всички българчета по света − каза тя и малко се изпъчи от гордост. − Моята работа е да ги закрилям, затова, когато някое българче е тъжно и има нужда от приятел, аз му отивам на гости.

Мая помълча малко, после попита, все така тихо:

− Значи аз съм българче?

Сега беше ред на Розичка да се удиви. Тя плесна с ръце и започна да пърха из стаята, докато говореше.

− Ама разбира се, че си българче! Що за въпрос!
− Ами аз… защото не живея в България − смотолеви Мая.
− Голяма работа! − Розичка пак енергично махна с ръка. − Майка ти и татко ти се преместиха тук, когато ти беше малко розово вързопче. Но ти си оставаш българче, в това няма съмнение.
− Но аз… − Мая погледна надолу. − Аз невинаги говоря на български език.
− Че много ясно! − извика Розичка. − Ако говореше само на български език, много от приятелите ти нямаше да те разбират. И учителите ти нямаше да знаят какво им казваш. Представяш ли си каква бъркотия щеше да настане!

Мая погледна усмихнатото личице на Розичка и се почувства по-добре. Беше се уплашила, че може би е станала някаква грешка и че Розичка щеше да разбере това и да си отиде. Но ето че Розичка май щеше да остане все пак.

Значи тя, Мая, си беше българче, въпреки че понякога й беше по-лесно да казва какво мисли на английски. Не че не знаеше български език – знаеше го. Откакто се помнеше, майка й и татко й си говореха само на български. И баба й, която се грижеше за нея, когато Мая беше съвсем мъничка, й разказваше приказки и й пееше песни на български език. Тогава Мая знаеше българския език много добре.

Тя и сега го знаеше де, но й беше по-лесно да говори на английски, защото светът й беше пълен с английски думи и за българските понякога не оставаше място.

− Ти си българче, в това няма и грам съмнение − повтори Розичка. Тя пърхаше във въздуха точно пред лицето на Мая. − Искам да ти покажа нещо. Дай ми ръката си!

Розичка свали розовото венче от главата си и го сложи в протегнатата длан на Мая. И тогава стана нещо невероятно. Розите се раздвижиха леко, цветовете им се отвориха още повече и по тях започнаха да блестят искри. Мая гледаше и не можеше да повярва на блещукащото венче в ръката си.

− Видя ли! − извика Розичка, като си взе венчето и отново го постави в косите си.
− Какво беше това? − попита Мая.
− О, това беше един абсолютно сигурен начин да се уверим, че си българче − каза Розичка простичко. − Розичките в моето венче са вълшебни. Те винаги разпознават българските деца.
− Как ги разпознават? − попита Мая.
− Българският народ е много стар, един от най-старите в света… − заразказва Розичка. − Преживял е много изпитания и е оцелял, защото българският дух е много силен. Всички български деца по света са наследили този български дух. Дори българчетата, които не живеят в България, не говорят български език и не знаят много за своя произход, носят в себе си този дух. Той ги прави силни, смели и талантливи. Моите розички винаги го усещат и всеки път, когато ги докосне българско дете, те се радват!

Мая беше толкова изумена и развълнувана, че не знаеше какво да каже. Тя помисли малко и накрая каза:

− И аз ли съм силна, смела и талантлива?
− И още как! − отговори Розичка убедено.

***

Откъс от Глава 7
В която разбираме дали Джесика може да пази тайна

На следващия ден, в училище, Мая дръпна Джесика настрана.

− Можеш ли да пазиш тайна?
− Естествено, че мога! − тросна се Джесика.
− Добре, искам да ти кажа нещо важно − каза Мая, като се задъхваше от вълнение.
− Какво?
− Събирам група за концерта на талантите. Ще изпълним нещо страхотно и уникално, което никой не е виждал преди. Искаш ли да участваш?
− Ама ти ли ще водиш групата? − Джесика примигна изненадано. Мая почти се обиди, но реши да не го приема лично. До вчера самата тя не беше вярвала, че може да бъде лидер на група, но вече знаеше, че това е напълно възможно.
− Да, аз − кимна Мая.
− Третокласниците не могат да водят групи! − възрази Джесика.
− Могат, ако искат. Вече питах. Е, нали ще участваш?

Джесика я гледаше ококорено. Някак си не можеше да повярва, че нейната приятелка има дързостта да организира и подготви групово изпълнение за концерта на талантите. Тя не виждаше как ще стане тази работа.

− Ама ти не можеш да измислиш съчетание, защото не знаеш как − упорстваше Джесика.
− Оф, кой ти е казал, че ще изпълняваме съчетание по гимнастика? − Мая губеше търпение. − Ще изпълним нещо още по-хубаво!

Мая захлупи ухото на Джесика с шепа и започна да й шепне. Разказа й за българските народни хорá и за техните игриви ритми. Разказа й за момите и момците, които преди години са играли хоро в центъра на селото, облечени в красивите си носии. Най-накрая й каза за идеята да подготвят изпълнение на Шопска копаница.

Мая се пръскаше от желание да каже на Джесика и за Розичка, но феята я беше помолила да запази тяхното приятелство в тайна. Затова, когато свърши разказа си за танца, Мая млъкна и здраво стисна устни, за да не издаде случайно нещо за Розичка.

− Това ще бъде страхотно, ако можем да го подготвим както трябва! − викна Джесика. От колебанието й не беше останала нито прашинка.
− Ще го подготвим! − увери я Мая. − Нали ще участваш?
− Разбира се! – отговори Джесика.
− Ура! − викна Мая и прегърна приятелката си. − Ура, ура, ура! Ама ще трябва да ми помогнеш да съберем още деца. Мисля да поканя и Джордж, Саманта и Крис.
− Добре. Аз ще кажа на Доби, Лили и Андрю.
− Супер! Започваме репетиции от утре. Ще се срещнем в салона следобед, когато повечето групи са си тръгнали. И не забравяй да кажеш на всички да пазят тайна.
− Защо пък да е тайна?
− Защото искам да е изненадата на концерта! − Очите на Мая блестяха.
− Аха − съгласи се Джесика. − Да, така наистина ще бъде най-хубаво!

Приятелките вече щяха да се разделят, когато Джесика се сети нещо и се обърна към Мая.

− Чакай малко! Ти откъде знаеш за този танц, за носиите и за всичко останало?
− Ами нали съм българче! − Мая невинно вдигна рамене.
− Естествено! − възкликна Джесика и се удари по челото. − Все забравям!

***

Откъс от Глава 10
В която Тими най-сетне доказва, че е велик детектив

Когато Мая и приятелите й влязоха в съблекалнята при другите участници, всички впериха очи в тях и ахнаха. След това ги наобиколиха и искаха да пипнат носиите им. От всички страни валяха въпроси:

− Какви са тези дрехи?
− Откъде ги взехте?
− Какво ще изпълнявате?

Тими важно отговаряше на повечето въпроси:

− Казват се носии. Те са български традиционни дрехи. Бяха ни ги откраднали, но аз ги намерих!

Мая обеща, че ще разкажат всичко за носиите след изпълнението си. Тими изтича да седне при родителите си в публиката. Мая, Джордж, Джесика и другите от групата тръгнаха към салона и видяха, че към тях върви г-ца Уилямс, която идваше да ги извика.

− Успех! − усмихна им се тя. − Най-сетне дойде моментът за вашата изненада! Ще бъдете страхотни!

− А сега… − чу се гласът на водещия от сцената − ни очаква една музикална изненада. Третокласниците от групата на Мая Димитрова ще изпълнят за нас българско хоро. Нека да ги приветстваме с аплодисменти!

Мая и приятелите й вдигнаха гордо глави и се хванаха за ръце. Очите им блестяха от вълнение. Време беше да излязат на сцената и да покажат на всички как се играе българско хоро.

***

Откъс от Глава 11
В която разбираме, че хората плачат не само когато са тъжни

Мая изведе групата си на сцената. Децата се държаха за ръце и вървяха със ситни и безшумни стъпки.

Момичетата бяха облечени с бели ризи, изпъстрени с шевици, с черни литаци, украсени с жълти пайети и пристегнати с тънки пояси през кръста. На главите си бяха вързали червени кърпи и се бяха закичили с цветя. На краката им се мъдреха червени чорапи и кожени цървулки.

Момчетата бяха облечени с бели ризи с богати шевици, бели ментета и черни пояси, опасани около кръста. На главите им се поклащаха бели калпаци, също закичени с по едно цвете. Бяха обути с вълнени беневреци, нашарени с черни гайтани, с черни чорапи и кожени цървули.

Носиите изглеждаха още по-ярки и красиви под светлините на прожекторите. Публиката ахна и изръкопляска окуражително. След това всички притихнаха и зачакаха да видят какво ще изпълни тази група деца, облечени в най-красивите и интересни дрехи, които бяха видели тази вечер.

Мая излезе напред и застана пред микрофона, в средата на сцената.

− Здравейте! − каза тя, като гласът й леко потреперваше. − Хорото, което ще изпълним за вас, се нарича Шопска копаница. Това е фолклорен танц от моята далечна родина България. В миналото хората са играли хоро на сватби и на други празници. Днес то също се играе в тържествени моменти или когато хората се забавляват без причина. Радваме се, че имаме възможност да ви покажем тази малка част от културата на една много красива и богата на традиции страна.

Мая се върна в редицата до приятелите си. Музиката започна и ето че пъргавите ритми изпълниха салона. Хорото трепна и се съживи. Децата се впуснаха в ритъма, затропаха с крачета, заскачаха – първо по-кротко, после по-буйно. Мая наперено водеше хорото и весело размахваше бяла кърпичка. Музиката ставаше все по-бърза, крачетата на децата играеха все по-ситно, цветята на главите на момичетата подскачаха, калпачетата на момчетата се подрусваха. Радостта и красотата на танца изпълниха сцената, а после и цялата зала.

Многото часове репетиции си казаха думата – децата танцуваха в пълен синхрон, без да пропуснат нито един такт и без да сбъркат нито една стъпка. И понеже знаеха хорото и насън, малките танцьори играеха с лекота и удоволствие, а на лицата им грееха усмивки.

(край на откъсите)

За да закупите книжката от чужбина чрез сайта на Amazon.com, натиснете ТУК

За да закупите книжката от България с доставка до офис на Еконт, с наложен платеж, натиснете ТУК